История на Венецуела

Венецуела е прекрасна страна с изключително мили и дружелюбни хора. Тук има всичко и огромни залежи на петрол, и най-високия водопад в света, и Карибски острови с разкази за пирати и завоевания, и приказно късче земя, изгубена във времето (Канайма), високи планини и безкрайни равнини, колониална архитектура и модерни търговски центрове, плажове с пясък от тъмно-розово, до бяло като сол.

Вунецуела е страна, в която икономическия прогрес върви ръка за ръка с грижата за опазване на природата. Венецуела е пъстра смесица от раси, традиции и фолклор. Тук хората са спокойни, усмихнати и доволни.

Затова всеки тук е добре дошъл.

История на Венецуела

Според преданието, когато пътешественикът Америко Веспучи видял наколните жилища на индианците край езерото Маракайбо на Венецуела, нарекъл тази земя Венецуела, т.е. малката Венеция.

Първите европейци, стъпили на брега на съвременна Венецуела, били от третата експедиция на Христофор Колумб, които достигнали земите и на 1 август 1498г. Те нарекли откритата земя остров, тъй като първоначално не си представяли мащаба на откритата от тях територия. По-късно, когато продължили към вътрешността на острова, открили делтата на огромна река (Ориноко), която изследвали в продължение на 2 седмици. Те били така впечатлени от реката и джунглата, че свято вярвали, че са открили Райските градини.

Обитаващите тази земя племена били съвсем разнородни и често враждуващи. Някои от племената били напълно цивилизовани. Едно от най-развитите племена куика, което живеело в района на Андите, строило добри пътища и развивало успешна търговия със съседите. Други племена до съвършенство били овладели искуството на строителството на сложни архитектурни съоръжения и ирегационни системи. Но имало и племена, които се славели като канибали.

Венецуела привличала колонизаторите заради възможността за търговия с роби, повечето от които били изпращани да работят в Панама, или на Карибските острови, които тогава били главния пункт за изпращане в Европа на несметните съкровища, заграбени от Мексико и Перу. Колонизаторите упорито търсели злато, сребро и скъпоценни камъни, за които се носели легенди, но които така и не се потвърдили.

В действителност истинското съкровище на Венецуела, залежите от черното злато нефта, който бил открит още през 1500г. не направил никакво впечатление на колонизаторите и дори, презрително нарекли този ценен продукт изпражненията на дявола. По този начин Венецуела за цели 3 столетия останала задния двор на испанската колониална империя. Голяма част от нейната територия дори изобщо не била докосната от испанското завоевание. В отдалечените райони на страната отивали само мисионери.

Все пак испанците колонизирали крайбрежието. В началото на ХVІ век били построени градовете Коро и Ел Токуйо. През 1528 г. испанската корона взела решение да даде на концесия тази територия на немски банков консорциум. Така за 28 години Венецуела била колонизирана от германци и имала немски губернатор. През 1556г концесията била отменена и испанците основали гр. Валенсия. Но този път испанците срешнали неочаквано съпротива от страна на местното население. Ожесточената и кръвопролитна освободителна борба продължила 10 год., но завършила с победа за испанците. Отряд под командването на Диего де Лосада основал колониалното селище Сантяго-де-Леон-де-Каракас.

Венецуела не била типичната испанска колония. През цялото колониално управление в страната не съществувало политическо единство. До 1777г страната се състояла от 5 отделни провинции, управлявани независимо една от друга и от съседни колонии, които испанците считали за по-важни. Тъй като венецуелските провинции били твърде отдалечени от централната испанска администрация фактически се самоуправлявали.

В края на ХVІ век икономиката на Венецуела се опирала на селското стопанство. От плодородните райони на Андите, западния Лянос и долините край Каракас, добивали невиждани количества какао, пшеница и тютюн. Испанците не се интересували от това изобилие, но за сметка на това британци, французи и холандци с удоволствие купували венецуелските стоки.

Към Венецуела се излял поток от емигранти, както испанци така и жители на Канарските острови, а заедно с тях се увеличило количеството на превозваните от Африка роби за плантациите от какао и кафе. Така в началото на ХVІІІ век Венецуела се разделяла по етнически принцип на няколко касти. Елита се състоял от бели пенинсоларес емигранти от Испания и креоли родени в Юж Америка от испански родители. Следвали белите преселници от Канарските острови; около половината жители на страната били метиси смесено население; 20% били африкански роби и 10% индианци.

Огромният приход от търговията с какао, кафе и африкански роби като магнит привличало на венецуелското крайбрежие британци и холандци. Нарастващото значение на страната на международния пазар накрая довело до централизацията и. През 1777 г. било създадено генерал-капитанство Венецуела, в Каракас било открито неговото официално представителство, а след 9 год. била сформирана администрацията на страната, което дало възможност за извоюване на собствено управление и юрисдикция. Европейските събития от началото на ХІХ век дали на венецуелците надежда за независимост.

Наполеон, който навлязал в Испания през 1808 г., принудил крал Карлос ІV да се откаже от престола, по-късно Бонапарт решил да предаде испанския престол на своя брат Жозеф. В Испания, в знак на протест, избухнала война. Градският съвет на Каракас, който се състоял от испански благородници, отказал да се закълне във вярност на френския император и през април 1910 г. обявил създаването на хунта, която трябвало да управлява от името на отстранения от власт испански крал. А след една година Конгресът, свикан от хунтата, обявил независимостта на Венецуела. Движението за независимост било оглавено от ген. Франсиско де Миранда, който станал главнокомандващ на сухопътните и военноморски сили. Голяма част от населението обаче не подкрепило възстанието, понеже не виждало разликата между колониалната и местната власт. Така борбата за национално освобождение завършила безславно в 1812 г. Ген. Миранда бил пленен и отведен в испански затвор, където починал няколко години по-късно.

През май 1813 г. национално-освободителната война избухнала отново. Този път тя била оглавена от легендарния герой на Латинска Америка Симон Боливар. След освобождението на Нова Гренада през 1819 г. бил свикан Конгрес, който провъзгласил образуването на така наречената Велика Колумбия обединена република в състава на която влизали Венецуела и Нова Гренада, а след 3 г. и Еквадор. За президент на Велика Колумбия бил провъзгласен Боливар. През 1830 г. Венецуела излязла от състава на Велика Колумбия и станала самостотелна, независима република. За пръв неин президент бил избран героя от освободителната война Хосе Антонио Паес.

За съжаление независимостта не донесла на Венецуела нито спокоен живот, нито стабилност, нито разцвет. До 1953 г., когато била приета нова конституция, Венецуела непрестанно била разтърсвана от военни преврати, в резултат на които на власт идвали различни диктатори.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *